Каменната къща край Луковит

Кратка информация за Каменната къща край Луковит

Посещението на това място щеше да остане поредната приятна находка край Луковит, ако не беше инцидент, който можеше да завърши фатално.

Мнозина са чували за каменните къщи край Карлуково, но малцина знаят за още едно творение на Ачо в близост до Луковит. И не, не става въпрос за „Златен парк“, а за Каменната къща — усамотено и облагородено местенце само на 5–6 километра от града. Комплексът включва голяма къща с трапезария и зидана камина, чешма с леденостудена вода и три малки двуместни каменни бунгала. По всичко личеше, че навремето тук е имало и немалка водна площ, която при посещението ми беше пресъхнала и затревена.

За мястото бях научил от красиви снимки в интернет, на които попаднах преди доста време, но все не намирахме време да го включим в някой от маршрутите ни. И ето че когато най-после му дойде редът, посещението се оказа доста по-различно от онова, което си представях.

Очакванията ми бяха за лежерна разходка и приятна кратка фотосесия. В началото всичко вървеше по план. Успях да премина по еднокилометровия черен път от отбивката на главното шосе, но стръмният наклон и няколкото големи скални прага, проходими само за добре подготвени джипове, ме принудиха да оставя колата в храсталаците на около 300 метра над комплекса.

След стръмното спускане се озовах на почти мистично място, сякаш извадено от приказките. Бях съвсем сам, а тишината ме обгръщаше отвсякъде. Не се виждаха никакви следи от чуждо присъствие. Въпреки зеленината жегата беше сериозна, но засега не ми създаваше проблеми.

Започнах обиколката, направих няколко кадъра, набелязах си гледните точки и се насочих към трите бунгала в далечния край на поляната. Още отдалеч изглеждаха изоставени и реших да започна с тях, като ги огледам отблизо.

Избрах средното от трите бунгала — то изглеждаше най-запазено. Открехнах вратата, за да надникна вътре. Това беше моментът, в който нещата рязко се промениха. Още при първите сантиметри на отварянето осъзнах грешката си и колко съм подценил ситуацията.

В средата на пода лежеше огромно черно гнездо на стършели, очевидно откъснало се от тавана заедно с част от изгнилата му обшивка. В същия миг отвътре се разнесе силно жужене и видях няколко от обитателите му стремително да се издигат във въздуха.

Затръшнах вратата и побягнах, опитвайки се възможно най-бързо да се отдалеча от неприятностите, които сам си бях навлякъл. За мое нещастие се оказа, че над вратата има открехнат прозорец, през който част от „обитателите на бунгалото“ успяха да се измъкнат. Бързата ми реакция ми спечели малко преднина, но три от стършелите бързо ме локализираха като натрапника от преди малко и се спуснаха след мен. Последваха няколко ужилвания в тила, преди да успея да ги убия. Един от тях обаче се заплете в косата ми и продължи да жили настървено. Това беше първият ми толкова директен сблъсък с тези летящи гадини и с ужас установих колко са твърди и трудни за убиване.

Когато най-после се отървах от преследвачите си, пряката заплаха беше елиминирана, но тепърва ми предстоеше да усетя в пълна сила последствията от срещата. Болката в зоната на ужилванията беше ужасяващо силна и бързо започна да се разпространява надолу по врата към раменете.

Не ми беше за първи път да ме жилят насекоми и досега никога не бях имал алергична реакция, така че няколко ужилвания по крайниците едва ли биха ме притеснили особено. Този път обаче бяха в областта на главата и врата — а това вече променяше нещата и ме караше, без да изпадам в паника, бързо да потърся изход от ситуацията.

Бързата оценка на ситуацията показваше, че наличните фактори не са на моя страна:

• Бях сам, на отдалечено и малко познато място, което трудно бих могъл да обясня на някого по телефона;
• Ужилванията бяха в областта на главата и врата, което допълнително усложняваше ситуацията;
• Жегата беше сериозна, а колата ми се намираше само на 300 метра, но по стръмен наклон нагоре;
• До главния път пък ме чакаше още около километър сравнително труден черен път;
• Бързата проверка на телефона добави и последния щрих към картината — точно тук и точно сега нямах обхват;
• Като капак на всичко, сам бях подценил ситуацията и не бях взел голямата аптечка, в която държах необходимите медикаменти за подобни случаи.

Все пак имаше и нещо положително: знаех, че в Луковит има спешно отделение, намиращо се на около 8 километра от мен, но трябваше да измисля начин да стигна до него възможно най-бързо…

Докато трескаво обмислях следващите си действия, се сетих, че при огледа на района бях забелязал чешма, от която бликаше леденостудена вода. Интуицията ми подсказа, че е добра идея да се възползвам от нея и известно време да обливам мястото на ужилванията. Надявах се така да намаля болката и отока, а както тогава ми се струваше — и да забавя навлизането и разпространението на отровата в организма. Последното, макар и да изглеждаше логично, се оказа погрешно предположение без надеждна медицинска обосновка.

Предприетите действия временно намалиха болката до поносима, но по никакъв начин не решаваха проблема и не премахваха риска от нежелана алергична реакция. Трябваше възможно най-бързо да стигна до колата. Тук възникваше и следващият проблем: да тичам нагоре по баира в жегата, с което рязко да повиша пулса си и съответно кръвотока, или да се изкачвам бавно, губейки ценно време, с което не знаех дали разполагам.

Избрах компромисно решение и се заизкачвах с равномерен, бърз ход. Скоро бях при колата. При моментната оценка не забелязвах притеснителни симптоми, но нещата не са добре, докато не завършат добре.

Трябваше да преценя и следващия аспект на ситуацията — дали съм в състояние да шофирам и какви са рисковете, ако състоянието ми внезапно и неконтролируемо се влоши. Реших да потегля възможно най-бързо, което се оказа никак нелесно предвид начина, по който бях паркирал. Целта ми беше, ако нещата тръгнат на зле, все пак да успея да стигна до главния път, където можех да разчитам поне на случайна помощ. Бях готов дори да препреча пътя, за да ме забележат.

След няколко маневри вече бях на пътя. Силната болка се завърна и непрестанно се усилваше. Мястото на ужилванията пулсираше и въпреки че бях пуснал климатика на максимум, целият се обливах в пот. Подкарах (от сегашна гледна точка) дори неразумно бързо по черния път, но адреналинът вече си казваше думата. Сред облаците от прах в главата ми се беше концентрирала една-единствена мисъл: не се паникьосвай, игнорирай болката и се съсредоточи върху достигането до главния път. Там ще му мислиш отново.

Не след дълго почти с дрифт изскочих на асфалта и, без да обръщам внимание на ограниченията, се насочих към Луковит. Малко след влизането в града спрях пред едно магазинче, за да попитам за най-прекия път до спешното отделение. Жената, която работеше вътре, видимо се притесни, когато ме видя да връхлитам в магазина. Вероятно и външният ми вид е допринесъл за това. Тя започна да ме обсипва с въпроси дали съм добре. Очевидно не бях, след като търсех спешното…

Успях бързо да прекъсна пороя от въпроси и след малко вече имах точни указания как да стигна до болницата. Тук възникна и следващата спънка — по посочения маршрут течеше мащабен ремонт. Подменяха ВиК мрежата в целия район около болницата. С доста усилия успях да открия пролука в отбранителните съоръжения и накрая буквално се забих в двора пред спешното отделение.

Вратата на спешното беше заключена и облепена с какви ли не надписи. Нямах време да ги чета или да разсъждавам за възможните начини за достъп и затова, въпреки болката и безпокойството, реших да запазя доброто възпитание и вместо да разбивам вратата, просто зачуках енергично.

След малко отвътре се появи мъж на средна възраст с бяла престилка, който вървеше със спокойна крачка. Отключи и спокойно ме попита какво има. Щом в обяснението ми чу думите „стършел“, „ужилване“ и „глава“, видимо се оживи и ме поведе бързо към манипулационната.

Влизайки вътре, почувствах облекчение — бях успял да стигна до квалифицирана медицинска помощ. Радостта ми обаче беше краткотрайна. Фелдшерът се зарови в шкафовете, извади някакъв плик и заяви, че трябва да ми постави абокат…

Ъ-ъ-ъ… Имам силна неприязън към иглите и нарушаването на целостта на кожата ми с тях. Отказът ми беше бърз и категоричен. Не се чувствах чак толкова зле, че да му позволя да ми причини това.

Започна кратък, но разгорещен дебат в духа на:

— Целият сте облян в пот! Няма да чакам да ми колабирате и тогава да Ви търся вените!

При настоятелната ми съпротива обаче стигнахме до компромис:

— Е, поне една инжекция Урбазон трябва да Ви сложа, а след това ще трябва да останете тук поне един час под наблюдение.

Съгласих се. Сделката беше приемлива…

Спешното беше празно, без други пациенти, и последвалият „час за наблюдение“ се превърна в приятен разговор. От фелдшера разбрах, че през този сезон стършелите са се активизирали прекалено много и почти няма ден без пациенти с ужилвания. Оказа се също, че събеседникът ми е субарист, така че разговорът естествено продължи на тази тема…

„Наблюдението“ премина неусетно и въпреки все още много силната болка дойде време да си ходя. На изпроводяк фелдшерът приятелски ме попита:

— Сега какво ще правите, накъде поемате?

— Отивам да довърша снимките на „Златен парк“, които бях запланувал за днес…

Не отговори нищо, но погледът му казваше повече от достатъчно. 🙂

Фотогалерия – Каменната къща край Луковит