Витоша 100 – КАЛ, ПОТ и СЪЛЗИ…

Последната седмица преди началото на ултрамаратона Витоша 100 не спира да вали. Прогнозите за дните на предизвикателството са за силен дъжд придружен с мощни гръмотевични бури. В интернет пространството се обсъжда дали условията и трасето ще позволят изобщо да има старт. Но идва заветния момент. Времето се смилява и въпреки изключително тежките условия началото е дадено. Предстоят сто километра кал, пот и сълзи. Сто километра болка, продължителни и тежки изкачвания, стръмни и хлъзгави спускания. Витоша 100 не е просто състезание — това е битка със самия себе си.

Километрите се нижат един след друг. Половината от разстоянието вече е зад гърба, а в главата започва все по-настойчиво да се загнездва една мисъл: Какво изобщо правя тук? Защо си го причинявам? Вече няма публика, няма аплодисменти, няма лъскави снимки — само шумът на гуми в лепкавата кал, скърцащата верига набита с мърсотия и безмилостният ритъм на трасето.
Всеки следващ километър е отказ, който трябва да се преглътне. Защото Витоша 100 е място, където егото умира и остават само волята, смирението и… инатът.

Финалът наближава. Изтощението е пълно. Болката и калта са навсякъде. Виждаш познати лица, които те чакат на финала. Събираш последни сили, за да им се усмихнеш. Миг по-късно прекосяваш заветната линия — и всички емоции, натрупани по трасето, избухват. Сълзите тихо се стичат по бузите ти, проправяйки си път през засъхналата кал. Свърши се. Финиширах!

Това е моментът, в който осъзнаваш: Витоша 100 не е надбягване с другите, а със себе си. И макар да не си сред първите — щом си стигнал края, вече си победител. Защото след сто километра болка, мълчалива борба със съмненията и изпитания на волята… вече не си същият.
Вече знаеш: ти си по-силен, отколкото си вярвал!