Маслен нос
Маслен нос (Зейтинбурун) е част от най-източния ръкав на Странджа планина, вдаден навътре в Черно море. Височината на бреговата ивица достига до 30 метра над морското равнище.
Южната част на Маслен нос е защитена от силните ветрове и на това място е разположено закътано и много красиво заливче, което по време на бури се превръща в убежище за лодки, малки кораби или катери. Името си носа получава заради корабокрушения от миналото на кораби, пренасящи маслини и зехтин, които са се разбивали в скалите и зехтина се разливал във водите около носа.
Маслен нос е бил населен е от дълбока древност. На самия край на носа все още стоят зидовете на крепостта Тера, охранявала този бряг. През XIII – XIV век на носа е разположено пристанището Сива.
На Маслен нос са разположени въртящ се фар (построен 1930г.), който разполага с автоматична камбана, включваща се при мъгли и сигнализираща на близки кораби за опасност от подводни скали.
През 1853 г. капитанът от френския търговски флот Блез-Жан-Мариус Мишел (известен по-късно като Мишел Паша) сключва договор с турското правителство и създава (в съдружие с Бернар-Камил Кола) дружеството Michel et Collas за строеж и експлоатация на фарове – Compagnie des Phares de I’Empire Ottomane. Ето как Шкорпил описва това събитие:
„В 1854 г., когато отношенията между Турция и Франция са били много приятелски, в Цариград се съставило едно френско дружество, което сполучило да добие от султана концесия за построяване, по бреговете на цялата турска империя, фарове за указване пътя и опасните по него места на мореплавателите, с право да събира в продължение на 25 години от всичките кораби, които застават във всяко турско пристанище, по 0,105 лева на всеки техен вместимостен тон.” Под линия той съобщава: „Срокът е изтекъл вече в 1879 г. и с това владението и експлоатацията на фаровете е трябвало да премине в ръцете на българското княжество. Турция, обаче, без знанието на българското княжество, е подновила концесията на същото френско дружество, което продължава да обременява мореплаването по българските пристанища от тогава и до сега.”
Френското дружество изгражда по българските земи седем фара на два етапа. През първия етап (1856-1866) са построени фаровете на Шабла, Калиакра, Галата и „червеният фенер” на Варненския нос, а през втория етап (1880-1888) – фаровете на Емине, Св. Анастасия и Св. Иван. Интересно е, че в последните години събираните от дружеството такси всяка година били около два пъти по-големи от разходите за построяването на всичките седем фара (78 500 златни лева) и осем пъти по-големи, от годишната сума, изразходвана за поддържането им. След обявяването на независимостта на България на 22 септември 1908 г. френското дружество е принудено да се оттегли.
Морски фарове и навигационни знаци по българското Черноморие са под грижата на българската държава от 14 август 1909 година. През 1910-1914 г. България строи нови фарове на островите Св. Иван и Св. Анастасия, както и на Галата. През 1928 г. българската държава изготвя програма и през 30-те години на XX век модернизира всички фарове по нашето Черноморие. По това време фаровете в Шабла и Калиакра са на румънска територия и Румъния ги модернизира. След Втората световна война дирекция „Водни съобщения” чрез морската хидрографска служба поема грижите за фаровете. Министерството на отбраната
заедно с пристанищните власти от 1949 г. се грижат за тези важни съоръжения. След години Управлението за поддържане на морските канали и акваторията на пристанищата, а по-късно морска администрация се грижат за тях. Съоръженията са условно 26 на брой.
