Изкачване на връх Триглав

Лятото на 2022 година като видях изкачването на мой колега от Медицинския университет на връх Триглав (най-високият връх на Словения). От тогава една мисъл не напускаше главата ми – кога ще дойде и нашият ред да стъпим на този гранитен гигант. Измина много време в планиране, заделяне на финанси и взимане на редица изпити (трудно се катери връх, ако имаш поправителна сесия) и най-после дойде моментът за подготовката. Планът ни беше да изкачим върха по класическия маршрут, по северната стена от хижа, Аляжев дом (Aljažev dom), качвайки се по Томиншкова пътека и слизайки по “праговия маршрут”. За един ден трябваше да преодолеем над 1800 метра положителна денивелация, а след това и да слезем. Всички ние в ежедневието си сме активни, но не и професионални спортисти, което означаваше, че трябва да вложим много труд в подготовката.

Месец на подготовка 

Прекарахме целия август месец, почти всяка една вечер, в поредица скоростни изкачвания на пътеката под лифта на Копитото (Витоша), по-известна като пътеката на Боян Петров. Точно 10 дена преди нашия опит да изкачим връх Триглав направихме скоростно изкачване на връх Мусала от Боровец, като успяхме да стигнем до върха за под 5 часа, което

Пръв поглед към връх Триглав

означаваше, че ще успеем и на Триглав. Прекарахме останалото време в по-леки тренировки и пазар за пътешествието ни.

На 6-ти срещу 7-ми септември точно в полунощ ми звънна телефонът: “пред вас съм, слизай”, Ники ме чакаше с бялата Шкода, натоварена до горе с екипировка и храна, готова за 1000 километровото пътуване, което ни предстоеше. След гладко пътуване, точно в 11 на обяд влязохме в Словения и малко по-късно зъберите, които щяха да бъдат наш дом

следващите два дни, се откриха пред нас. С наближаване на крайната си дестинация, долината Врата, красотата на алпийските пътища, комбинирана с китни селца и окичени с мушката къщички превзеха нашето въображение. Настанихме се, оправихме екипировката си и навихме алармите си за 5:30 сутринта.

Денят на изкачването 

Излизаме от гористия пояс

Малко преди изгрев на следващата сутрин, екипирани с челници, седалки, фератници, спасителни въжета, фолиа за спешни ситуации и достатъчно вода и храна се насочихме към върха. Напредвайки по пътеката, малко по малко наклонът ставаше все по-голям заедно с нашето нетърпение да се закачим на първите железни въжета по нашия път. Достигнахме до отвесните участъци от където предстояха не малко технични и предизвикателни участъци, които благодарение на опита ни в спортното катерене и подготовката по-рано преминахме без забавяне. С напредване на деня ние смело набирахме височина, движехме се бързо по виа-фератите и си мислехме, че дори ще изпреварим зададения при подготовката график. Всичко това звучеше чудесно до момента, в който не стигнахме поредица от сипеи и гранитни полета, изпълнени с дупки и пропасти, въртящи се камъни и неясна маркировка.

Часът наближаваше 11, горещината все повече започваше да ни мъчи, а заради трошливия терен всяка крачка ни връщаше назад. Върхът все още беше един безкраен масив, толкова далеч от нас, че загубих надежда изобщо да успеем да го изкачим, още по-малко да слезем безопасно в хижата. Добрата ни, на пръв поглед, подготовка започна малко по малко да ни изоставя, а местните хора, значително по-възрастни от нас, ни задминаваха като спрели.

Точно в 12 на обяд, 6 часа от тръгването ни, достигнахме хижа Кредарица-последната ни почивка преди истинския щурм на върха. Спряхме за 30 минути заслужена почивка, за да се преекипираме за катеренето, което ни очакваше. Повече от 800 метра вертикални скали, стръмни пътеки и траверси, заобиколени от спиращи дъха отвеси. Тръгвайки нагоре по последната виа-ферата трафикът от слизащи, хора тръгнали по по-лесните или кратки маршрути, ни отнемаше време, което нямахме.

Последни метри преди върха

Краката ми започваха малко по-малко да горят от непрекъснатото катерене, ръцете ми не държаха железните кабели толкова стабилно колкото ми се искаше и започна да ме обзема страх. Страх най-вече за Ева, човек, който въпреки, че се е доказал в не малко критични ситуации, разчита на мен за своята безопасност. Тя смело продължаваше да върви напред и за първи път този ден си позволих да си помисля “може и да успеем”. Знаех, че ни очаква слизане, което нямаше да бъде нито леко нито късо, но в главата ми беше само мисълта за заветния връх. Последните 500 метра се обединяват всички маршрути за изкачване на връх Триглав и обувките на всички минали преди нас бяха полирали варовика. На места комбинацията от прах, камъчета и полирана скала даваха усещането, че ходим по лед, а колкото по-близо до ръба минаваше пътеката, толкова по хлъзгава беше тя.

14 часа и 34 минути стъпихме на връх Триглав, 2,864 метра. Осем часа и половина от първата крачка за деня най-после можехме да се усмихнем – успяхме. Алпинистите са едни от малкото хора, които се радват когато са свършили половината работа, защото колкото бяхме преминали досега, точно толкова ни очакваше да минем и на връщане. Слизането беше дълго, бавно и изморително. Полираните скали, уморените ни крака и трафикът правеха придвижването неприятно. Тежкото настъпи близо до разклона за маршрута “по прага”, предстояха ни трудни и опасни виа-ферати, на места не обезопасени с метални въжета и още над 10 километра с -500 м денивелация. Избрахме да слезем по него, защото по описание се водеше по-лесен от “Томишкова пътека”, по която се качихме. Дали заради залязващото слънце или чувството за безпомощност да седим над 500 метров ледников праг, но смея да твърдя, че този маршрут беше много по-страшен.

Последните слънчеви лъчи…

Колкото и да ускорявахме крачка, последните слънчеви лъчи безпощадно изчезваха зад гранитните зъбери които мълчаливо ни гледаха уморените погледи. Температурата на въздуха падаше, а хижата все така беше далеч в долината. Малко по-малко челниците на хората които бяха наред по пътеката изчезнаха в низината. Бяхме преминали половината от прага когато останахме напълно сами в мрака. Тишината беше зловеща, вятърът тихо свиреше на пориви, земята хрупаше под нашите обувки, а карабинерите монотонно подрънкваха. Радиокомуникацията беше замряла, рядко чувах пукането на трубката, често дори след това нямаше и реплика. 

С падането на мрака запалихме отново челниците, скоро се наложи да извадим и спасителното въже. Графиката на вертикалния профил която гледах на GPS-a не мърдаше, движихме се съвсем бавно, а знаех, че пред нас има още едно голямо спускане преди сигурността на долината. В един момент вятъра утихна напълно, някъде в далечината чухме хлопатари и едвам доловимото шумолене на реката. Това ни даде сили да ускорим крачка и след не повече от половин час челника най-после освети земя под нас, за първи път светлината не изчезваше в черната безна, а се виждаха камъни.

Вече наближаваше 22 часа и ние най-после слязохме от последната стръмнина и тръгнахме през долината към хижата. Температурата беше близо 5 градуса, а ние все още бяхме само по полари. Точно в 22:25, 16 часа и половина от тръгването ни най-после достигнахме хижата. Усмивки изгряха на нашите лица, направихме нашето изкачване на връх Триглав и то за един ден. Изморени от тежкото катерене, без дори да вечеряме, свалихме екипировката от нас и се отдадохме на заслужена почивка.