Безенги, Проход Вратцата, Враца
Враца е град, събиращ алпинисти от близко и далеч известен в цяла Европа, като място за традиционен алпинизъм. Днес голяма част от туровете са преекипирани и пригодени за спортно катерене.
Един от тези маршрути е тура “Безенги”. За първи път е бил изкачен на 30.4.1979 от Слави Дерменджиев. По-късно през годините е екипиран изцяло с лепени клинове от Петко Тотев и Александър Медарски.
Със своите 180 метра, той е един от класическите маршрути в района. Предлага лесно, но динамично катерене и е предпочитан от начинаещи катерачи, каквито в света на алпинизма сме и ние.
Малко предистория
Въпреки, че съм прекарал по-голямата част от живота си в катерачната зала, опитът ми на скали е малък. Поради това, все още се придържаме към познати и лесни катерачни маршрути. Скалите на Враца са ми любими още от дете (голяма част от катерачните лагери, на които съм бил се провеждаха именно там). През годините многократно сме ходили и на палатки в подножието на “Малката Враца”, а почти всеки път катерим и тура “Безенги”, но само първо от общо 6 въжета. Всеки път с ентусиазъм поглеждам и наниза от клинове продължаващ към безкрая на скалата, но никога не съм се чувствал достатъчно подготвен да продължа по тях. Малко по-малко ентусиазмът в компанията ни надделя над страха и бе решено да пробваме да го изкатерим.
Време е за катерене
Юли месец не е предпочитан за катерене на толкова дълги маршрути в тази част на страната, защото с напредване на деня жегата става неописуема. Точно по тази причина пристигнахме в подножието на скалата още по тъмно. Запалихме челниците си и под акомпанимента на тихо дрънчащата катерачна екипировка запълзяхме по маршрута. Аз (Димитър Чоторов), Никола Пеев и Ева Иванова скоро започнахме да държим добро темпо, като първо и второ въже ги минахме неусетно. На трето въже слънцето постепенно започна да нагрява скалата и скоро нейната температура я направи некомфортна дори за почивки.
От този момент натам, малко по-малко нещата започнаха да излязат от иначе простия план. Ники беше достигнал четвърто въже, а Ева средата на трето. В този момент поради медицинска спешност се наложи да свалим Ева бързо на земята. Използвайки второто въже успях да ѝ помогна да направи два бързи рапела, с които тя скоро стъпи на твърда земя.
Тихият звън
През това време, докато свалях Ева, Ники започна слизане от 4-то към 3-то въже. Аз се бях разположил на удобна скална площадка и го чаках да дойде до мен за да продължим заедно. Слънцето изгаряше кожата ми, краката ми се бяха подпрели на горещата скала и единственото, което исках в този момент бе да слезем максимално бързо. Тих метален тропот напълно опропасти тези мой мечти. Част от екипировката (джул) беше паднала, а след тихо изпукване по радиостанцията разбрах, че това беше устройство, с което Ники можеше да пусне рапел до мен. След бърза консултация, решаваме да се върже в единия край и аз да го сваля на площадката при мен.
До тук добре, но при опит да изтеглим въжето, то стана на топче и попадна в клин на скалата, което наложи поредното катерене от моя страна по скалата, за да го освободя. Всичко това ни костваше повече от един час, който категорично ми се стори безкраен. Но нищо не приключва тук. На последния рапел, въжето реши да се заплете отново, този път в клоните на дърво. Нещата се “разплетоха” бързо, защото мястото на заплитането беше под нас и бързо успяхме да слезем.
Смазани от жаркото слънце, уморени от множеството премеждия стъпихме на твърда земя и вече бяхме сигурни в едно: Ще изкачим този маршрут… Скоро!
