Витоша 100 – когато предобриш нещата

Часът е 5:47. Остават броени минути до старта на велосипедистите в ултрамаратона „Витоша 100“. Температурата на въздуха едва надвишава 10 градуса. Според прогнозата денят ще започне с разкъсана облачност, която постепенно ще се сгъсти, а в следобедните часове се очаква мощна гръмотевична буря, придружена от проливен дъжд.

Стартът е даден. Месеците усилени тренировки вече са зад гърба. Уроците от предишните участия са добре научени и велосипедите са старателно подготвени. Всяка част е проверена, сервизирана и готова за трасето, за да се сведе до минимум рискът от технически проблеми преследвали ги миналите години. Залогът този път е и по-голям: завършване под 10 часа и участие в дуатлона.

Тази година двамата младежи (Митко и Крис) ще се включат в надпреварата и от името на блога ни – с брандирани фланелки, изработени по техен собствен дизайн. Това придава допълнителна мотивация на участието им – вече не карат само за себе си, а и за кауза, в която вярват.

Още с първите километри усещат, че денят е техен. Формата е отлична, краката въртят леко, дишането е равномерно, а километрите се нижат неусетно. Решават да натиснат. На първите контроли подобряват заложените междинни времена с над половин час. В този момент всичко изглежда като печеливша стратегия. Но ултрамаратонът си има своите правила. Без да го осъзнават, вече са допуснали първата сериозна тактическа грешка.

Километрите се трупат. Редуват се дълги изкачвания с продължителни спускания, но агресивната стратегия вече започва да си личи в динамиката на движението. Поради пренадъхването в началото на дистанцията и неспазването на първоначалния план малко след средата на трасето силите рязко започват спадат и времената да се влошават.

Следва и втората грешка — опит да се компенсира спадащата енергия с по-честа употреба на енергийни гелове и блокчета. На пръв поглед решението изглежда логично, но приемът им в количества, надхвърлящи способността на тялото да ги разгради, в комбинация с натрупаната умора, само влошава положението.
Имаме уговорка да ги пресрещнем за снимки на дългото спускане през поляните преди Ярлово. Виждаме ги отдалече — приближават на скорост в облаци прахоляк, и макар да ни подминават с усмивки, усещаме, че нещо не е наред.
Малко по-късно, при срещата ни на контролния пункт Ярлово (около 60-ти километър от старта), разбираме какво е – умората ги е връхлетяла изведнъж, без никакво предупреждение. Последните няколко километра са били истинско изпитание на волята и ината.
Състоянието и на двамата е видимо тежко. Митко изглежда на ръба на силите си. Крис също не изглежда добре, но определено е в по-добра кондиция. Идва моментът за взимане на ключово решение – да продължат или да се откажат. Предстои близо осем километров участък от Ярлово до Ярема, минаващи през трудно достъпен терен, където в случай на инцидент помощ може да дойде единствено от ПСС с високопроходима техника. Това е и най-логичният момент да прекратят участието си – ние сме до тях и можем да осигурим транспорт без да е необходимо да рискуват повече.

Уморени, прегрели и разклатени физически, и двамата в първия момент клонят към отказване. След кратка почивка, хидратация и няколко хапки от подкрепителния пункт, ситуацията леко се променя.
Време е за взимане на окончателното решение. Митко поглежда Крис, стисва зъби и казва, че няма да се предаде точно тук и точно сега: „Ще стигна поне до следващата контрола. Ще се справя някак… Ако ти искаш качвай се при нашите да те закарат, аз ще продължа сам…“ Крис прави пореден опит да го вразуми, но виждайки решителността на своя приятел, ставайки от тревата отбелязва с лека ирония: „Добрият приятел никога няма да те остави да правиш глупости… сам!“
Допусната е и третата и може би фатална грешка – егото и инатът взимат превес над обективната преценка.

И така, въпреки всичко, въпреки разума и умората, двамата отново поемат по трасето, а ние отново сме в колата и поемаме към следващата точка до която има път с кола – Ярема.

В първите километри изглежда, че нещата са се нормализирали. Отново влизат в ритъм и напредват добре по трасето, но отново без никакво предупреждение кризата застига Митко. Рязко му прилошава, започва да му се гади и да му причернява пред очите. Отбива се встрани, сяда тежко в тревата. Минутите минават. Кризата леко отшумява и въпреки, че все още му се гади решава да продължат. Въпреки значително по-ниското темпо все пак двамата напредват по трасето, до момента в който Митко колабира и без дори да може да си освободи краката от педалите рухва на земята край трасето. Силно притеснен Крис му помага да се освободи от колелото и да полегне в тревата. Следва обаждане до ПСС. След проведен разговор и оценка на обективното положение от там им казват, че достигането до тях ще е сериозен проблем и ако могат да стигнат до Ярема (остават още около 2,5 км) ще ги очакват там. Няма как – трябва „Някак да се справят…“ и двамата отново поемат по трасето…

Докато това се случва ние сме пристигнали в Ярема до мястото, където трасето на Витоша 100 пресича асфалтовия път и очакваме тяхното появяване. Докато ги очакваме пристига и джип на ПСС. Дежурните спасители слизат и явно очакват някого като леко притеснени обсъждат помежду си инцидент по трасето.
Контролното време отдавна е изтекло, но двамата ни участници все още не пристигат, което започва леко да ни притеснява.
Обсъждаме възможността дали да не се опитаме да се качим с колата по трасето срещу движението, което би било доста опасно за участниците в маратона поради тесния път и стръмния терен или да се изкача пеша и да се опитам да ги пресрещна, но без обективна възможност да помогна при нужда…
В този момент от стръмната улица в облак от прах се появява Митко, подминава ни с безизразно лице (без дори да ни обърне внимание) и се забива директно при екипа на ПСС. Хвърля колелото и започва разговор с тях. Приближавайки се разбираме, че екипът е дошъл именно заради него…

Следва кратък, но обстоен преглед, при който физиономията на лекаря казва всичко, дори и без думи… Кръвното налягане е далеч от оптималното за безопасното преодоляване на оставащите километри. Медицинското заключение е категорично и не подлежи на коментар: Нещата са предобрени! Налага се отпадане по медицински причини! Всеки опит да се продължи би крил прекалено голям и неоправдан риск.

Следва препоръка Митко максимално бързо да бъде прегледан в кардиологията на Пирогов.

Натоварваме велосипедите и се качваме в колата. Още щом Митко сяда на задната седалка, колабира отново и се свлича в скута на Крис…

Бързо затваряме вратите и потегляме. Явно ще се наложи да се движим като медицински автомобил в режим на спешност…
В този момент изневиделица се разразява обещаната буря – с пълната си мощ. За секунди вятърът се засилва, небето става оловно сиво и започва да се разцепва от мощни гръмотевици. Дъждът се излива, сякаш някой го изсипва с кофи. Асфалтовият път се превръща в река, а температурата спада с поне десет градуса.
И точно когато си мисля, че нещата не могат да станат по-зле – започва да вали силна градушка с размерите на едър лешник, която отеква като изстрели по предното стъкло.
За щастие, повечето шофьори, уплашени от бурята, са отбили на аварийки край пътя и не пречат на бързото ни придвижване. В този момент съм благодарен за две неща: че имам капитанско свидетелство – не карам кола, а лодка! – и че сме с вярното SUBARU, което се справя без проблеми с усложнената метеорологична и пътна обстановка.

След малко над половин час сме пред входа на Пирогов. Митко вече е в съзнание и успява сам да отиде до приемния кабинет. След обстоен преглед и няколко хапчета нещата са под контрол и е време да се прибираме у дома…

Така поредното участие във „Витоша 100“ завършва безславно. Няма финална арка, няма медали… Егото е наранено, но урокът е научен:

• Маратонът не е спринт – разпределението на силите, придържането към тактическия план и следването на предварително зададените времена са ключови за успешно завършване.
• Стимулиращите добавки могат да помогнат, но предозирането им е вредно – дори опасно – ако не се внимава и не е предварително тествано как организмът реагира на тях при екстремно натоварване.
• Най-важното: въпреки негласното съревнование, няма нищо по-ценно от това до теб да стои истински приятел – човек, на когото можеш да разчиташ, когато всичко се обърка. Маратоните ще минат, състезания ще има пак, и макар понякога да се сърдим на приятелите си, именно те са тези, които ще те вдигнат, когато не можеш да станеш сам и да продължиш напред.