Ерма река – селото на вдовиците

Кратка информация за Ерма река – селото на вдовиците

Ерма река не е туристическа дестинация, а старо рудодобивно селище, разположено в югоизточната част на Родопите, в Златоградския руден район. Първата ни среща с него беше още през далечната 1996 година, когато попаднахме тук по погрешка, ориентирайки се по класическа хартиена карта.

Първото ни посещение

Беше късен есенен следобед. Слънцето вече почти докосваше върховете на дърветата по далечните склонове, а дългите сенки бавно се спускаха по тях. Винено-червеният ни Москвич „Алеко“ напредваше бавно, подскачайки по разбития, покрит с дебел слой кал, някога асфалтов път.

След поредното изкачване и плавен десен завой пред нас внезапно се разкри странна гледка. Между стръмните склонове, обрасли с тъмнозелена борова гора, се криеше голямо тюркоазено езеро. Към него от простиращата се, докъдето стигаше погледът ни, долина се „стичаше“ гъста бяло-сивкава тиня, прорязана от виещото се тясно корито на малка река.

Гледката беше едновременно красива и шокираща. Тогава нямахме никаква представа какво виждаме. Контрастът беше толкова силен, че оставяше ясно усещане — нещо тук не е наред.

Това засили любопитството ни и решихме да продължим по пътя, който се виеше по ръба на долината. След няколко километра покрай сивата кална „река“ стигнахме до ръждясала, очукана и трудно четима табела – „Ерма река“.

Още два километра по-нататък пейзажът внезапно се промени.

Отдясно на пътя се появи тесен релсов път. По него стояха ръждясали минни вагонетки – някои все още натоварени с руда, други бяха съборени и разхвърляни встрани. От основното трасе се отклоняваха клонове, които изчезваха в черни безжизнени тунели под склоновете на планината.

Всичко беше покрито с дебел слой сив прах.

Вече се здрачаваше и трябваше да се ориентираме накъде да продължим. Карайки бавно напред, скоро стигнахме и до самото село „Ерма река“.

Всички къщи бяха стари и грохнали – с разкривени, олющени дървени дограми и буренясали градинки зад полусъборени огради. Тук-там някоя мижава жълта крушка прозираше немощно през неизмити прозорци, окичени с некролози.

От тях с безизразни погледи мълчаливо ни гледаха жени, облечени в черно. Черните им забрадки още повече подчертаваха бледите им, уморени и тъжни лица.

Покрай пътя се движеха няколко мъже – преждевременно състарени, с хлътнали очи, ватенки и изкаляни работни дрехи. Обувките им бяха стари миньорски обувки, напукани и износени.

Опитахме се да ги заговорим, за да попитаме за пътя. По израженията им си личеше, че трудно ни разбират, а отговорите им бяха силно нечленоразделни.

Не получавайки нужната ни информация, продължихме да караме напред през почти безлюдното село, за да видим къде ще ни изведе пътят. Скоро последните къщи останаха зад гърба ни и с множество завои трасето започна стръмно да се изкачва нагоре. Тук-там край него се виждат стари, ръждясали и разкривени метални конструкции, които вероятно някога са били част от минната инфраструктура. След още няколко километра пътят изведнъж свърши сред изоставени сгради и входове на минни шахти.

Светлината бързо гаснеше. Слънцето вече се беше скрило зад склоновете и долината се потапяше в полумрак. Спряхме за кратко, за да решим какво да правим, но мястото изглеждаше толкова пусто и неприветливо, че никой не предложи да слизаме от колата. Обърнахме и поехме обратно.

Докато се връщахме през селото, вече беше почти тъмно. Единствената светлина идваше от няколко редки улични лампи, които хвърляха бледи жълти кръгове върху калния път. Ярката светлина на фаровете изваждаше от тъмнината отделни къщи, огради и дървета, които за миг се появяваха пред нас и веднага след това отново потъваха в мрака.

Когато фаровете се плъзгаха по мрачните фасади на къщите, отразявайки се в тъмните очертания на прозорците, ни направи впечатление, че наред със старите и пожълтели некролози има и много нови. За части от секундата белите листове се осветяваха рязко, след което отново изчезваха в тъмнината.

Скоро селото, изоставените вагонетки и минните шахти останаха зад нас и ние се потопихме в непрогледната тъмнина на сивата долина. По обратния път в колата се възцари пълно мълчание — всеки беше потънал в собствените си мисли.

След завръщането ни в София постапокалиптичните сцени, на които бяхме станали свидетели, дълго не излизаха от главата ми. Въпросите бяха повече от отговорите и реших да се поразровя, за да събера малко повече информация за това място „на края на света“, където бяхме попаднали почти случайно.

Оказа се, че първоначално основано от скотовъдци, село Ерма река — често бъркано по име с красивата река Ерма край Трън — постепенно се превръща в миньорско селище след разкриването на богатите залежи на оловно-цинкови руди. В продължение на десетилетия тук работят множество рудници и животът на селото е тясно свързан с тях.

По онова време мината „Ерма река“ е част от структурата на ГОРУБСО и обединява няколко минни площадки, сред които „Мързян-север“, „Южна Петровица“ и „Шумачевски дол–Андроу“, които функционират и до днес. След промените през 1991 г. предприятието е преобразувано в държавно акционерно дружество, а през 1998 г. дейността му е прекратена. Мините в района постепенно западат, а рудодобивът почти замира…

30 години по-късно отново в Ерма река

Тридесет години по-късно сцените от онова първо посещение все още не бяха избледнели в съзнанието ни и по някакъв странен начин Ерма река продължаваше да ни привлича да се върнем отново. И все пак годините минаваха, а „селото на вдовиците“ все оставаше някъде встрани от плановете ни.

И този път може би щеше да бъде така, но бяхме поели към Мадан, за да посетим открития наскоро Подземен минен музей в рудник „Сполука“ и обновената Кристална зала. Оказа се обаче, че времето, което бяхме предвидили, е повече от достатъчно и решихме просто да се поразходим в посока Златоград.

Докато се наслаждавахме на пътуването по тесните планински пътища, изведнъж пред нас се появи малка отбивка и табелка: „Ерма река – 8 км“. За миг пред очите ми отново изплуваха сцените, които бяхме видели по здрач през онази есен на 1996 година.

Трябваше ми само секунда, за да завия рязко по отбивката — този път не по погрешка, а с ясната цел отново да посетим Ерма река и да я заснемем.

Още с влизането в селото разбрахме, че очакванията ни да видим същите апокалиптични картини няма да се оправдаят. Разпръснатите край пътя вагонетки ги нямаше. Старият теснолинеен релсов път беше изчезнал. Много от къщите вече изглеждаха поддържани и спретнати, а градините пред тях — обработени.

Некролозите, които някога почти покриваха прозорците, също ги нямаше.

Мините в района продължават да работят, но структурата им е различна, а технологиите за добив нямат нищо общо с онези от времето на сухото бурене. Минният добив вече е по т.нар. „нов минен модел“ — поетапна замяна на остарелия релсов път със съвременно проходческо оборудване, подземни челни товарачи и пробивни карети на колесен ход. В резултат на това добивите са значително повишени, а тежкия миньорски труд е станал по-безопасен и малко по-безвреден.

Селото, което някога ни беше посрещнало като начална сцена от филм на ужасите, днес изглежда спокойно и подредено – готово за нов живот.

И все пак не всичко се беше променило.

Между тъмнозелените склонове на Родопите и днес се крие същото онова тюркоазено езеро. Към него нагоре от долината продължава да се стича онази странна бяло-сива кална река, която преди години ни накара да спрем колата и да се запитаме какво точно виждаме.

Маршрут как да стигнем до Ерма река – селото на вдовиците

Ерма река е достъпна с автомобил по пътя между Мадан и Златоград. Отбивката се намира на около 17 км от Мадан и 8 км от Златоград. Тюркоазеното езеро (хвостохранилището „Ерма река“) е разположено на приблизително 800 метра от главния път, а до самото село води 8-километров подържан асфалтов път.

Знаете ли, че…

Ерма река е наричано от местните „селото на вдовиците“. Причината за това се крие в миньорския труд от миналото. Работата в рудниците е била тежка и опасна. В продължение на години там се е прилагало т.нар. сухо бурене – пробиване на скалата без водно оросяване. След което в пробитите отвори се залагал експлозив и скалата бивала взривявана. При този процес се отделяло огромно количество фин сивкав кварцов прах, който миньорите ежедневно вдишвали при всяко слизане под земята.

Този прах бавно и необратимо увреждал белите дробове и причинявал тежко нелечимо професионално заболяване — силикоза. Болестта се развивала постепенно, но почти винаги завършвала по един и същ начин. Заедно с тежките условия на труд и честите инциденти това водело до преждевременната смърт на много мъже.

Така постепенно Ерма река се превръща в „селото на вдовиците“ — място, в което почти не остава къща, в която жените да не са останали без съпрузите или синовете си. Село покрито със сивкав прах и бледи сенки, облечени в черно…

Фотогалерия – Ерма река – селото на вдовиците